Баща ми искаше да стана програмист, а майка ми винаги си ме е представяла като лекар. Уви, няма да стане нито едното, нито другото. Затова си мисля, че доста ги разочаровах с избора да уча “Журналистика”. Не че се опитаха да ме спрат или да ме разубеждават, но не бяха във възторг. И аз донякъде ги разбирам, понеже в България стана нормално журналистите да се осмиват и принизяват.
Те са наричани “лъжци”, “мисирки” и “стойки за микрофони”. Те са първата мишена на всеки политик, чул неудобен въпрос, на всеки недоволен от каквото и да е гражданин, на всеки потребител в социалните мрежи, който се мисли за по-умен от останалите. Уж заради тях сме на 112-о място по свобода на словото, но аз пък питам: Защо се нахвърляме върху вестоносеца?
Защо не погледнем към себе си като потребители на медийно съдържание? Не искаме ли да чуем именно това, което ни изнася? Да прочетем това, в което вярваме, за да се убедим в собствената си непогрешимост и правота? Защото някак усещам, че отговорите се нелицеприятни.
Да убиеш присмехулник
В интернет, където често вися, рядко срещам похвали за журналистически разследвания или репортажи. Медиите са описвани като “продажни”, “необективни” и единственото, което правят, е да дават път на пропаганда и евтин сеир. Добре, тогава защо новината за новото гадже на певицата Х има повече четения от новината, свързана със здравеопазването или данъчната политика, които засягат много повече хора?
Нека го кажа по друг начин – ако търсиш шоу и зрелища, това ще намериш. Ако искаш сериозни анализи за външна политика или за култура, слава Богу, има къде да ги намериш онлайн. Затова си мисля, че журналистите просто покриват информационния пазар – всеки да получи съдържанието, което го вълнува.
Хайде стига толкова обиди! Просто не е честно – тези хора излизат с лицата си, рискуват репутацията си и всеки ден служат на обществото, като му предлагат най-важния ресурс на съвремието – информацията. А всеки е свободен да я ползва както си поиска.
Как си представям добрия журналист?
Веднага уточнявам, че повечето ми колеги са записали “Журналистика”, защото смятат, че е по-лесно. Те си представят как правят интервюта с известни личности и самите те се превръщат в известни личности. Мислят си, че всеки ден ще бъдат на екран, ще имат голяма аудитория и всички врати ще бъдат отворени за тях. Представят си, че ще бъдат Някой, а не Никой. И точно това – да искаш да си част от играта – за мен е огромна грешка. Защото журналистът не трябва да участва в агитки и отбори, а да свири мача – безпристрастно, хладнокръвно и аргументирано.
Теорията в университета ни учи на принципи като обективност, безпристрастност и етично поведение, но опасността е тя да си остане именно такава – теория, а не практика. Пожелание, а не реално усилие всеки ден.
Знам, че журналистическата професия не е цветя и рози. Тя е изпитание за физиката и психиката, защото новините нямат работно време. Винаги трябва да си в кондиция, да мислиш бързо, да имаш правилните въпроси. Така си представям добрите журналисти. И мисля, че на страната ни й трябват именно такива. Повече такива.